Скоро проходът, който Мая беше избрала, започна да се пълни с малки и големи сталактити и сталагмити, които не беше трудно да бъдат заобиколени. Тя се почувства горда, че беше познала кое какво е. От училище знаеше, че сталактитите са висящи каменни образувания, които се получават, когато водата капе от тавана. Същото беше и за сталагмитите, но те растяха от пода нагоре.

По едно време момичето успя да забележи интересна промяна в мястото. Вече не беше необходимо да размахва талисмана, за да вижда предметите. Зелено-синя светлина се излъчваше от стените и, като се вгледа в тях, Мая разбра, че това се дължеше на светещи мъхове. Мъглата, която беше стигнала до кръста ѝ, придаваше млечен оттенък на пространството.

Тъкмо се чудеше колко още ще върви, когато коридорът свърши. Момичето излезе в обширна пещера. Светлината, излъчвана от мъховете по стените, беше станала многоцветна и навсякъде по тях имаше жълти, червени, оранжеви и бели сияния. Те разкриваха огромно подземно пространство, чийто таван беше подпрян с каменни колони и украсен с нанизи от малки и големи сталактити. В центъра на пещерата стърчеше цяла величествена каменна гора от сталагмити. На отсрещната стена, почти до свода на пещерата, се виеше издълбана в скалата пътечка. Мая се зарадва, че е намерила изход и тръгна към нея.

Докато продължаваше да навлиза навътре в голямата каверна, тя се удивляваше от чудните фигури, които светлината чертаеше в млечнобялата мъгла по пода и стените. В един момент момичето установи, че това са картини. В тях имаше хора, странни животни и чудати пейзажи, само че всичко беше леко замъглено. Авторът им обаче явно разбираше от изкуство, защото вглеждайки се в тях, Мая започна да различава много изящен рисунък. Стори ѝ се, че който и да бе създал подобни картини, нямаше как да не е хубав човек.

Някъде зад нея част от мъглата се надигна на височината на голям хълм и миг след това спадна. Мая се обърна интуитивно, но не успя да види почти нищо освен леко движение под формата на вълна. В пещерната зала се разнесе познатият мощен рев, подобен на тътен. Това бе същият звук, който Мая бе чула при пропадането си в пещерата, но сега явно бе стигнала до източника му.

Тя извика силно от уплаха и се втурна напред с всичка сила. Само трябваше да стигне до пътечката, за да се измъкне. Стискайки в ръка талисмана, тичаше през високата до кръста ѝ мъгла, без да се замисля дали някъде няма дупка или препятствие.

Встрани от нея хълмът от мъгла отново започна да се надига. Този път Мая го видя ясно. Застрашителният рев се повтори. Страхът ѝ беше по-силен от всякога. Тя се затича още по-бързо. Очите ѝ трескаво потърсиха скривалище. Незнайно защо, единственото място, което ѝ вдъхна сигурност, беше гората от големи сталагмити в центъра на пещерата. Тя излъчваше красива бяла светлина. Нещо подсказваше на Мая, че там ще може да се скрие.

Тичайки сред каменните дървета, момичето изведнъж попадна на нещо като поляна. Беше много светло. От центъра на тавана се спускаше един от най-големите и дебели сталактити, които бе срещала досега. От земята се издигаше също толкова огромен сталагмит. И двата скални зъба в най-тънката си част бяха с дебелина колкото дънера на хилядолетно дърво. Върховете им бяха на крачка разстояние един от друг. От сталактита се стичаше подобна на малка звезда капка светлина. Тя бавно се отдели и падна в скално легенче, издълбано под нея.